Община Силистра

Начало | Общинска собственост | Профил на купувача | Защита на лични данни

Юнеско международен лагер моят град – това съм аз! "Красотата на живота!" 10-14 октомври 2012г. гр. Кикинда, Сърбия


image 1152

Събудих се от силния звук на алармата. Беше точно 3 часа сутринта. Усещах студа навън под топлата си завивка и събирах смелост да стана и да започна да се приготвям. През цялото време си мислех „ ще пътуваме за Сърбия! Боже, колко път ни чака”, но тези обезпокоителни мисли бързо напуснаха главата ми, усмихнах се в тази студена изпълнена с мистерии нощ и потеглих към мястото на срещата. Всички бяхме много мотивирани и щастливи, нямахме търпение да пристигнем и да се впуснем в едно ново и непознато за нас приключение. Разполагахме с голямо разнообразие от занимавки, говорихме си за това как всеки си представя престоя, а смехът не ни напусна и за секунда. Психическата умора не се усеща, когато си в добра компания, а моята бе такава. 17 часовият път ни сломи физически, но не и емоционално. Не можете да си представите какви огромни усмивки се изписаха на лицата ни при вида на табелата с надпис „Кикинда”. Усетих как тази радост се разнесе по цялото ми тяло, което бе сковано, но потрепна, подсказвайки ми, че е готово за предстоящата седмица. Времето прекарано в колата не бе константа, на моменти летеше, в други усещах всяка една секудна да се изплъзва бавно и мъчително, но все пак това е чара на пътешествието. За променливостта на времето можем да говорим много, но предпочитам да се съсредоточа върху непрестанното забавление, което започна още в момента, в който отворих очи онази вечер и успях да преодолея студа с усмивка на лице. Пристигнахме в училището в града Кикинда, който се оказа едно малко, приятно и неочаквано интересно местенце в най-северната част на Сърбия. Приветства ни проливен дъжд, който не ме впечатли много, понеже копнеех само и единствено за сън. Бяхме посрещнати от директорката на училището, която ни отведе в училищния салон, където бе останалата част от групата ученици, участници в петият международен лагер на училища ЮНЕСКО. Запознанството ни се изрази с танц, който в началото ми изглеждаше странен, но бързо свикнах и започнах да му се наслаждавам. По този начин приветствахме и позитивните емоции, които трябва да призная, че не ни напуснаха до края на престоя ни. Не знам дали любовта на мъжа минава през стомаха, но любовта мина и здраво ни разтърси всички, когато се качихме в една от залите на втория етаж и започнахме с дегустацията на храни. Всички участници в лагера бяха донесли традиционни за страната си ястия, а след такъв път, повярвайте ми, имахме нужда от храна. И докато спокойно си хапвахме и обсъждахме чуждестранните храни, забелязах как едно момиче се приближи към мен, така сякаш ще ми казва нещо. Спрях се в очакване, а тя ми подаде ръка и ме попита дали бих желала да бъда нейна гостенка. В същия момент получих още едно предложение от друго момиче. И май измежду всичко това пропуснах да спомена за момента, в който ни съобщиха, че ще сме в приемни семейства. Да, и аз бях шокирана, всички бяхме шокирани, изплашени и да си призная много скептични, но знаете ли, всъщност беше страхотно.Влюбих се в усещането за непознатото, не знам защо хората се плашат от него. Тръпката от всички новости, от всяко едно непринудено случване ме завладя почти на момента. Домакинята ми, на име Ема, е едно изключително лъчезарно, приветливо и внимателно момиче. Веднага започнахме да си говорим живо и радостно, като официалният езика на приятелството ни бе английски. Стояхме в единия ъгъл на стаята и докато тя ми говореше и ме разпитваше за пътя, аз за момент застинах във времето, забавих и дефрагментирах действията на хората. Исках да анализирам средата, да се впиша и да се порадвам на щастливите изражения, които виждах върху лицата на хората опитали от нашата храна. Ема ме гледаше в очакване на някакъв отговор, а аз разсеяно я помолих да тръгваме. Не пропуснах груповата прегръдка с приятелите ми от България и потеглих към непознатото. Вън още валеше, но дъждът бе ободрителен, лек и приятен. Ема ми помагаше с тежкия ми куфар и се опитваше да ме предразположи. Живееше приблизително близо до училището, въпреки че в онази нощ разстоянието ми се стори доста голямо, може би защото бях потънала дълбоко в мисли за идните дни. Домът й бе доста уютен, и тя и майка й се постараха да се чувствам спокойна. А аз исках единствено горещ душ и топло легло. Не бях в състояние да водя дълги разговори, понеже вече не бях в способност да контролирам клепачите си. Последното нещо, което си спомням е как се гушнах под завивките с мисълта, че трябва рано да сме в училището.
На другата сутрин се събудих от миризмата на силно горещо кафе, какво по-хубаво от това. Майката на Ема се беше погрижила да приготви и вкусна закуска, която ми даде нужния тонус за дейностите, които ми предстояха. Всеки ден се срещахме в училището, цялата група и обсъждахме дейностите, които ни предстоят като междувременно забавленията набираха скорост. Упражнявахме агнлийския си език, беше ни даден шанс да покажем креативност и разнообразни умения. Направи ми впечатление, че повечето участници в лагера много се притесняваха преди участията си в активностите, а ние /представителите на гр.Силистра и ЕГ/ просто бяхме себе си - уникални и неповторими, все пак така сме възпитани да изглеждаме яворовците. Забавленията бяха съпътствани и от интересни факти за града, като например от къде идва името му и какъв е символът. Кики е името на мамута, който заема централна част в градския музей, подробно ни разказаха за живота и пребиваването му по тези земи, дори гледахме 3D филм на тази тема .А още по-интересно беше заниманието след това, когато ние сами трябваше да направим макет на Кики. Българите отново се отличихме и показахме колко добре контролираме въображението си и колко сме креативни. Моят малък оазис и същевременно дом на Кики получи похвала от директора на музея, който също така пожела да направи и снимка на работата ми. Стараехме се да се представим на ниво, водеше ни състезателният дух, но не спирахме да се забавляваме през цялото време и просто да бъдем себе си. С това печелехме усмивките на хората около нас. Влюбихме се в малкото спокойно градче, в китния му площад и красивото фонтанче пред музея. Хармоничната атмосфера ни отнасяше в съвсем други светове, постоянно откривахме българското в най-малкото нещо и се радвахме на добрата организация. Приемното ми семейство бе невероятно. Чувствах се спокойна и отпочинала, бързо свикнах и не се притеснявах от тях, напротив прекарвахме си доста добре заедно.След тези 5 дни прекарани на това доскоро непознато за нас място, съзнах че най-голямото наказание за човечеството се изразява в различните езици. Групата от Полша бе нагледен пример, искрено съжалявах децата понеже виждах желание да общуват с всички нас, но езикът представляваше проблем. Но това не ни попречи заедно да се любуваме на Дунава, който също бе красив и величествен минавайки през Сърбия/гр.Нови Сад/. Патриотизмът и гордостта от българското се засили още повече след екскурзията, която училището бе организирало в градовете Нови Сад и Засавица.Предполагаше се, че трябваше да се впечатлим от руините на древен град, като разбира се ние изтъкнахме, че нашият град е построен върху руини от римско време, от което всички бяха впечатлени. Те обаче ни впечатлиха с деня на тиквата, който бе неочаквано важен празник. Навсякъде хората бяха в добро и приповдигнато настроение, усмихваха се, танцуваха и ни зареждаха с положителни емоции. През цялото време този ден си мислех колко ще ми липсва това местенце, колко ще ми липсват хората и общуването ми с тях. И докато аз си мислех това, бе станало време за отпътуване обратно към България и родния град Силистра. Колко жалко .Времето навън бе отражение на настроението ни в този ден – мрачно и тихо. Дъждът не ни изневери и ни изпрати така, както и ни посрещна, но този път бе по-безпощаден. След раздялата, всички се гушнахме в колата и всеки носеше различна усмивка, породена от различни спомени, различни моменти, но всички бяхме щастливи. Реших да не нарушавам това тихо спокойствие и също се замечтах.Върнах се обратно пред фонтана на площада и изживях тези 5 дни наново. Една неравност на пътя леко разтресе колата, малко се стреснах и усетих как сияя. Усмихвах се налудничево, а това бе достатъчен показател за преживяването ми. Не бих променила нито един спомен, бих искала само да ги запазя всички толкова ярки, колкото бяха и когато се запечатваха в съзнанието ми. Обърнах глава и погледнах през прозореца, капките дъжд се стичаха бързо, с такава скорост се движеха и мислите ми, погледът ми отново се отнесе, бродеше из хоризонта и чертаеше нови предели, пределите на следващото ми пътешествие, кой знае този път и вие може да сте част от него ! ?)

Михаела Михайлова
12а клас в ЕГ“П.Яворов“

NB: Пътуването се осъществи със специалната подкрепа на Община Силистра. Благодарим на д-р Ю. Найденов, г-жа Д. Михайлова и г-жа Ц. Игнатова!


Публикувано на: 09 ноември 2012 г. / Печат